Моята начална учителка

Този текст на пръв поглед няма да е за пътешествия, но само привидно.  Ще ви разкажа нещо много важно, лично, неотложно, значимо. То е актуално в края на учебния срок, но нарочно няма да го оставя за 24 май или 15 септември, ще разберете защо.

Ето това е моята начална учителка- другарката Стоилова. Останахме на това обръщение и до днес и на учтивата форма и няма нищо конфузно или демоде, просто това е моята другарка. Снимката не е много на фокус, нито сме съвсем в кадър, но това са възможностите на 4 годишната ми дъщеря. Празнуваме 80-ия рожден ден на учителката ми през изминалото лято. Когато съм се запознала с нея е била на моята възраст сега.

посрещаме Новата 1980-та

Спомням си сладките, с които ни почерпи за рождения си ден преди 35 год.- масленки. И до днес, щом ги видя някъде, се сещам за другарката Стоилова, но и по много други поводи. Тогава тя ми изглеждаше много възрастна, сега- никак. Разбира се има своите пенсионерски неволи, но когато идва на гости у дома, носи в пазарската си чанта с колелца килограми албуми със снимки от моето детство. 

Тя имаше отношение към всеки един от класа ни- голямо, топло отношение. Освен че, разбира се, ми е държала ръката, за да науча азбуката, знаеше за мен неща, за които не подозираха и най-близките ми. Винаги беше изключително тактична. Никога не се присмя и не омаловажи големите детски притеснения. Когато се качих в автобуса без билет и тя разбра, не отмина това с безразличие. Никога повече не съм пътувала гратис през живота си!

Класът на моята сестра- също випуск на другарката Стоилова

Имахме съученик с много тежка съдба- последните му осиновители бяха починали и се грижеше сам за болната си баба. След толкова години разбрах, че другарката Стоилова е организирала и участвала със свои близки в почистването на къщата им. А най- строгата учителка в училището- другарката Драгнева веднъж ни се скара, защото се присмивахме на момчето, че за пореден път е без домашно. Попита ни остро: „Колко от вас гледат сами вкъщи баба си на легло!? Само те да се смеят!”. Също не остана безразлична, не пропусна покрай ушите си, не остави да отмине момента. Какво като не й плащаха да възпитава, а само да ни учи на математика.

И още много фамилии мога да спомена. За радост, във всичко до тук няма грам художествена измислица. Учители, които ми показаха, че не може да си безразличен. И ако това ви звучи вече като жалба по младост или носталгия по доброто старо време, ще вметна, че и тогава имаше плява, но много по- малко и затова, убедена съм, и мотивацията на учениците не куцаше толкова.

Аз също станах учител, както ми предрече преподавателят ми по български език- другарката Полихронова. Започнах с много идеалистични представи и големи перспективи. Бързо разбрах, че ако желая да съм нормална и цяла, трябва да се заема с друго, въпреки убедеността за намерено призвание. Не се научих да си трая- мой проблем. Не израстих пуберитетското си чувство за справедливост. Не мога да бъда безразлична. Не намерих удовлетворението.

Нарочно се дистанцирам днес и се стремя да гледам обективно на целия фарс, който се разиграва на родителска среща например. В елитна варненска езикова гимназия учителят по математика обяснява, че не е дал 3 години нито една задача за домашно, за да не натоварва и без това тежката работа на частните учители (да обясняват преподадения урок). Синът ми се хвали, че в техния клас има най- малко наркомани. В часа по немски преподавателят подлага на гласуване решението дали да напише отсъствие на постоянно липсващ ученик. Предвидено контролно се отменя, защото момичетата протестирали...Колкото повече наближава първият учебен ден за дъщерите ми, ужасът ми расте.

Децата обичат правилата. Чувстват се сигурни с тях. Винаги опитват да ги нарушават- въпрос на интелигентност. Но възрастните поставят и спазват границите... Нали това са основите на детската психология!? И да ги обичаме!

Образованието ни прилича на огромен охранен с fast food ленивец, който виси на клона и ако изобщо има някакво движение, то е незабележимо и несъществено. Никой и нищо не е в състояние да разбута животното.

 Огромното блато вони от всички страни- родители ,деца, учители. Въздухът тегне от огромното безразличие. Наистина, и в блатото има свежи растения тук-там, но те са такава рядкост, че не могат да променят зловонието. Добре, че не се предават! Докога! Няколко мои колеги от университета станаха известни и уважавани учители въпреки.

 Психологът в детската ясла организира в извънработното си  време клуб за безплатни консултации, по зададени от родителите теми. За първата са записани 4-ма желаещи от всичките около 130 двойки родители!? (Двама от тях водят трето дете в яслата J) Останалите вече знаят всичко и не им се губи време.

Детенце  в градината казва на баща си, че госпожата събира по левче за гостуващия куклен театър. Докато му нахлузва пантофите, бащата ядосано съветва момчето да предаде  на учителката, че мечка ще я гази като иска лев. Истина! Не  художествена измислица. Какъв респект и уважение очакваме от децата си, щом ние самите, с думи или без, често показваме пренебрежението си към учителя. Защо си мислим за учителите като за супергерои, които ще свършат нашата работа, а ние само ще ги държим отговорни.
Тези дни вездесъщата синдикалистка Я. Такева съобщи гордо, че средната учителска заплата щяла да стане 750 лв. Пълна подигравка!

А кое  оправдава учителите да отмятат задълженията си проформа- тежката бумащина, натоварената програма...по някои предмети няма достатъчно часове за упражнение и повторение. Всеки час- нов материал. Каква е причината дори в начален курс да се преподава лекционно и всички обяснения да се оставят за вкъщи. Много е лесно да се работи само с добрите. Уравниловката е най-лесна и удобна- няма време и сили за индивидуално отношение. Или плуваш със зададеното темпо, или падаш в канала. Много важно!

Такива противоречиви изречения мога да нахвърлям още много.Няма първи и последни  обяснения, няма начало и край. Безкрайно важни причини могат да се изтъкнат за оправдание на всички, но е ясно и че е наложителна бърза промяна. Безразличието- това е големият проблем. „Това не е моя работа”- ще ни погуби. Твоя работа е! Защото образованието е най-важното в момента. Защото всеки има деца или близки с деца.

Съвсем нарочно няма да спомена Министерството и системата от Инспекторати. Знаете, че не си струва.

Моята учителка е учудващо спокойна и оптимистична. Тя си мисли, че и както преди, всеки прави каквото трябва, но заради икономическата обстановка резултатите са такива- масово студенти в чужбина. Милата!  Не искам и не трябва да й обяснявам колко са различни участниците в играта преди и сега. Че бедността не е причина, а следствие. Радвам се, че след толкова години е жизнена, в чудесна кондиция и не пропуска да ме поздрави за всеки празник.

 

Много цветя в моята градина са подарък от учителката ми. Отдавна съм проумяла, че да подариш луковица или семе е гаранция за безсмъртие. Всеки път щом ги погледна, си мисля за нея. Но дори и да не цъфтяха там, пак щеше да е в сърцето ми.

Това беше разказ за пътешествията във времето, за измерването на нормалното, естественото, моралното или как се подклажда любопитството към света. Какво по- голямо от пътешествието през живота!

Благодаря Ви, другарко Стоилова! Бъдете здрава!

3 причини да покажете  църквата „Св. Стефан” на децата си

Българската църква „Св. Стефан” се намира на западния бряг на Златния рог в Истанбул. Построена е в един от най-консервативните квартали, но можете да я откриете бързо. Независимо кой маршрут ще изберете- да вървите по брега от Египетския пазар, да слезете на близката спирка на метрото или по бул.”Ататюрк” от джамията Карие, все ще усетите старата атмосфера на града.

Посещението на това място е не просто посока, а истинска история, реален урок и много лесен начин да говорите с децата си за българските следи по света. Ако, разбира се, това е част от възпитанието им.

   1.     

  Тази църква е пример за безкористно дарение в името на обща идея. Не толкова отдавна- в средата на XIX в. kняз Стефан Богориди подарява земята в квартал „Фенер” за българска църква. Веднага след специалното разрешение на султана, чрез ферман, построената вече на мястото дървена къща се реконструира в параклис и става известен като Дървената църква. Осветена е с името „Св. Стефан”- жест на признателност към княза. Метохът, изграден в близост, подслонява поклонници през годините.

Ако беше част от историята на САЩ, проповедта на Иларион Макариополски  от 1860 година щеше да се изпълнява в много училищни спектакли. Но тъй като българската история е доста богата на подобни паметни моменти, на тази Великденска изява сме посветили само един урок в среден курс по история. Обявяването  независимостта на Българската църква от Гръцката патриаршия става точно във Великденската служба, водена от митрополита от амвона на църквата „Св. Стефан”- факт, предхождащ националното освобождение с цели 18 години, заради който Иларион Макариополски е изпратен на заточение. Исторически факт станал възможен в сърцето на Османската империя, благодарение на сърцатите духовници,служили в този храм и осмелили се да надигнат глас.

      2.   Притеснени от опожаряване и заради нестабилния терен, българите тук продължават да настояват за по-здрава постройка. Възниква идеята за метална конструкция. Упорството отново е възнаградено. „Искай и ще ти се даде...” е казано в Библията, но за това все пак се изисква смелост, особено преди 150 години. През 1892 г. Екзарх Йосиф I поставя началото на нов строеж. Австрийската фирма „Вагнер” печели търга и създава конструкцията във Виена. Сглобяват я пробно  и после на части пренасят през Дунав и Черно море внушителните 500т стомана и ламарина с всичките 4 млн различни видове метални връзки.  Можем ли да си дадем сметка за мащаба на подобна логистична операция !? Само име като Гюстав Айфел може да е доказателство за сериозността й. Той е свързан опосредствено, защото реално се ползва неговото “know how”. Опитът му с Айфеловата кула го прави главен конструктор при проектирането на подобни сглобяеми църкви, които, за нуждите на мореплавателните империи, са строени  в Латинска Америка. Германската фирма ползва този опит, за да изпълни българската поръчка.

    3.   Желязната българска църква в столицата  тогава на Турция, в града, където и до днес е Цариградската патриаршия, се освещава 1898 г и от тогава е действаща. Обявена е за най- красивия християнски храм в страната и е една от малкото запазени в света подобни конструкции. В момента е в ремонт. Със сигурност след няколко месеца ще се изправи с цялото си великолепие на брега на Златния рог.

Когато ви се случи да отидете с децата си до Истанбул, вземете катер за обиколка през водите на Златния рог и само срещу 10-ина лири, те ще чуят част от този разказ на живо от екскурзовода, когато минавате покрай бялата двуетажна метална сграда. Останалото можете да им разкажете вие. А защо не и да посетите града специално заради Българската Желязна църква- запазила топлината на вярата ни и готова да представи не легенда, а истинска история за безкористност и родолюбие. Въпреки всички минали и сегашни, съществени и по-маловажни външни причини нещо малко или по-голямо да не се осъществи. Тук в Истанбул, на брега на Златния рог се е получило и продължава да бъде.