петък, 27 март 2015 г.

Ловеч- много повече от люлякови нощи





За първи път в осъзнатото ми съществуване в този град ме заведе случайността по доста неприятен повод. Налагаше се да търся „Спешна помощ“ за детето си в местната болница. По законите на всеобщата гадост денят е събота и логично предчувствам голям провал в надеждите някой да ни обърне внимание. За моя голяма изненада, предупреден за пристигането ни, завеждащият УНГ ни чакаше вече, в спортен екип. Явно му бяхме прекъснали почивката. Оказа ни помощ бързо, с голямо настроение и без никакъв стрес за детето. Изпратиха ни със сърдечни усмивки и ето, че се озовахме в центъра на Ловеч без план и посока. Разгледахме набързо и обнадеждени от видяното, решихме да се върнем при първа възможност.

Разбира се при следващото пътуване вече се бях подготвила с всички подробности, за които всички сте чували. Издебнахме уханието на люляците напролет. Потопихме се в тишината на калдаръмените улички на Вароша. Любувахме се на изумителната гледка от крепостта. Поклонихме се пред паметника на безспорния български идол- Левски. Помолихме се, Бог да прости суетатa и грешките ни в старата църква “Св. Богородица“, която реабилитира поп Кръстю пред поколенията. Купихме си сувенир от ателиетата в закрития мост над реката. Простор за всички сетива. Като прибавиш и тоновете история на квадратен метър и не само дословно, се оформя идеалното място за разходка.

В интерес на истината трябва да подчертая, че в заведенията и магазините тук терминалите не са на почит, така че си пригответе пари в брой, ако искате да си починете в някоя от колоритните механички.
Какви са историческите събития, фактите, сградите и паметниците край Осъм може да се прочете навсякъде: преди да се видят- за отскок и след като ги посетите- за обогатяване. Акцентът за мен беше друг, напълно неочакван.
Най-доброто начало да опознаеш един град е, може би, Етнографският му музей. Потапяш се в света на местните от миналото и тогава настоящето се подрежда по- логично.
Влизаме в тихия двор, а XXI- ви век остава отвън, зад тежката порта. Посреща ни екскурзовод, облечен, сякаш е истинският собственик на този дом, а времето се е търкулило има- няма 150 години назад. Щом разбира, че водим трите си деца, отказва да ни вземе пари за билетчета- ще ни развежда безплатно. Счита, че е геройство да отглеждаш деца днес и да влизаш специално заради тях в музей. Отначало съм трогната, разбира се, но ме обзема и логичното съмнение, че няма безплатен обяд в този живот. Подозирам, че смята да ни изпрати набързо и не му се занимава с дечурлигата. След половин час вече ще се срамувам от тази си мисъл.


Оказва се, че Пламен Ечков е готов да ни отдели цялото внимание и време на света. Мислех този гид да остане безименен в пътеписа. В този ден не разбрах името му по 2 причини. Първо- никъде не споменавам, че пиша пътеписи, заради обективността. Второ- тогава бях така очарована от преживяването, че съвсем забравих да го попитам. Той не беше екскурзовод, а самият стопанин от Драсовата или Рашовата къща. Докато обмислях този текст, се убедих, че е много важно добрите хора и професионалисти да са представени лично и поименно. От РИМ- Ловеч бяха много любезни да ми кажат кой е точно човекът, а и те не бяха ни най- малко изненадани от личното ми признание.

Показва ни интересни предмети, разказва сладкодумно и привлича вниманието и на най- малките. И как няма, след като, клекнал до 3-годишната ми дъщеря й изпява „Сладкопойна чучулига“. Написана 1903 год. от ловешкия учител Панайот Пипков и о, чудо!, малката кокори очи- на пианото, което е пред  нея. Първокласничката ни разбира със зяпнала уста, че само 2 години преди това, на същото пиано, за има няма 15 минути се е родила мелодията на „Химна на Кирил и Методий“ по стиховете на Стоян Михайловски. Разбира се, няма какво да ви обяснявам, че и тази песен изпяваме дружно. Изпълнението ни не е така гръмко, както вероятно, когато песента е прозвучала за първи път на празника на двамата братя на 11 май 1901 г. в ловешкото училище, но влагаме чувство. Интересът на тийнеджъра се поддържа с препрадки между известни исторически факти и съвременни събития. Постоянните въпроси тип „Минута е много“ не го оставят да се  разсее или пропусне нещо.
Не останахме само в границите на двете чорбаджийски къщи. От сенчестия им двор се вижда и родния дом на първия български космонавт Георги Иванов, чиято фамилия е Какалов, за наша изненада. Ето защо не е случайно, че една от 3-те алеи на космонавтиката в България е в Ловеч- с около 40 брези. Не е случаен и интересът на Георги Иванов към самолетите. Все пак в родния му град  0т 1938 до 1954 год. е имало фабрика за производство на самолети, уникална и с единствената българска марка автомобил- „Балкан“.

Децата останаха запленени. Въпросите валяха и всички искрено се забавлявахме да преоткриваме историята. Колко малко е нужно! Просто отношение. Да запазиш тръпката на делника си. Със сигурност този екскурзовод не получава по- висока заплата от всички свои колеги, на които мога да пожелая само кураж. Кое го мотивира!? Разбрах, че децата му са в чужбина и той иска тук, у нас всичко да е така подредено и перспективно, както според разказа му е било в началото на XX-ти век, като че ли. Поне за Ловеч. Може би, да си вършиш добре работата въпреки всичко е мотив. Да направиш всичко, което зависи от теб самия, за да стане страната ти по-добро място за живеене. По примера на ловешките възрожденци. Нали историята е за това- да се учим от нея.

Надявам се Пламен Ечков да провокира и вас да спрете в Ловеч. Поне за един уикенд. Вярвам, че има много такива всеотдайни историци в страната, които пазят паметта българска въпреки абсурдните приоритети на съвремието. Веднага се сещам за екскурзоводката в Етнографския музей в Батак, но това е друга история.

Ако познавате други подобни места, които си струват, можете да ги споделите тук.

четвъртък, 3 април 2014 г.

Почити от нищо- нещо. В българската история има толкова много интересни факти. Липсват само подходящи начини за представянето им.
http://ladyzone.bg/article/vashiat-blog/450-godini-shekspir.html

сряда, 12 март 2014 г.


Леки паралели по Гринуичкия меридиан

 
 Освен идеално окосените морави, в Лондон правят впечатление и многото деца. През делничните дни големи групи от ученици щъкат навсякъде. Музеите, метрото, парковете и най- известните забележителности са пълни с деца. 
Не на всички майчиният език е английски, но си приличат по това, че са изключително леко облечени за нашите стандарти. При 5градусов облачен ден са дошли с униформените си ¾ панталонки и не по изключение обувките са обути на босо или с къси чорапи. Якетата са разкопчани, а за шапки изобщо не става и дума. Ако някоя притеснена майка попита защо детето й е голо в този студ, първо веднага ще се разбере, че е българка или рускиня и после учителят спокойно би й отговорил, че детето може да се обслужва сам самичко на тази възраст. Явно не му е студено, щом не се е облякло.

Е, вярно че пръска дъжд от време на време, но все пак и бебетата в количките рядко са покрити с дъждобрани. И тъй като на острова му се носи славата на доста подгизнал и мрачен, туристите често приготвят именно дъждобрани в куфарите си. Облечете ли ги, вие вече крещите: Не съм от тук! Откровено местните пренебрегват дъжда, сякаш ако не му обръщат внимание, не съществува. Най-много да разпънат чадър, ако положението стане критично. Не се забързват, нито настроението им се разваля. Все пак не им се налага да прескачат реки по улиците или да газят кал до колене, да лавират между понадигнати тротоарни плочки като в минно поле или да се пазят от бясно каращите през локвите. В Лондон времето се мени много бързо. Буквално след 10 мин. може да грее слънце и да няма и помен от облак. Това не означава, че след още толкова време няма пак да притъмнее. Ето затова е крайно излишно да залагате на дъждобран. Една качулчица и да ви е мирна главата.

И след като спазихме етикета и си поговорихме прилично дълго за времето, да се върнем на въпроса. Според стар анекдот: Eвреинът се учи от грешките на другите, умникът- от собствените си, а глупакът ги повтаря цял живот. Изкушавам се да мечтая българите да постъпваме поне като умниците. Не е много сигурно, но надеждата остава.
Докато наблюдавам децата в Лондон, все правя съпоставка с моите си и с родната образователна система. Като мисля за паралели, се сещам какво било определението за успоредни прави в учебника на английския ученик:  Две успоредни прави са такива прави, които, ако  пресечем с трета, ще се получи буквата F. Няма теореми, аксиоми, доказателства, вариации и пермотации, но има време за много часове, прекарани в Природо-научния музей.

 Там с опити всеки разбира каква е разликата в налягането между въздушна и водна среда, само със завъртането на няколко ръчки и добива много други знания, онагледени и конкретни. Никой от разпоредителите не гледа строго, не забранява да се пипа и не шътка за тишина. Видях много възторжени очи, десетки любопитни нослета, залепени на стъклата и стотици отпечатъци от пръсти. Разбира се, толкова лежерна програма е другата крайност на нашия строг академизъм още от начален курс. Неслучайно всеки български ученик е обявяван за вундеркинд при пристигането си, докато не се социализира. После странно как, завършващите у нас са слабограмотни според статистиката. Може би истината е някъде по средата.

Линия на времето с най-важните събития в британската история върху метална ограда, която скрива ремонтни работи по Тауър
Затова е добре да си задаваме повече въпроси и да търсим решения. Свещено право на английското дете е да изразява мнение. Много е важно по време на обучението да се запази свободата да се изкажеш, независимо от позицията си. Да умееш да изразиш становището си. Не само ъгълът на Хайд парк е място за обществени дебати. Оратори се срещат и на други, особено оживени, места из Лондон.
Протест пред Парламента  при посещението на Ангела Меркел













Цялото общество участва във възпитанието на децата си. За да стигне до музея, групата ученици се придружава не само от учители, но и от родители- доброволци. Осигуряват безопасността, но и са съпричастни с целите на училището. Родителските настоятелства са доста активни и съвсем не проформа. Често организират различни форуми и през почивните дни. Частното образование е скъпо удоволствие, но не освобождава родителите от тези участия.

Малко нахвърляни мисли:
В Лондон на всеки по- голям ъгъл има подробна карта на района и забележителностите на 5 минути пеша от мястото, където си. Щом спреш пред такава табела, често се спира и някой минувач с искреното желание да ти е в помощ, дори и да не изглеждаш загубен (в прекия или преносния смисъл).

Честите извинения по улицата може и да не са от най- искрените, но задават тона, създават позитивно отношение.

Малък етюд:  Мъж подтичва в обратна на нашата посока. Няма други хора наоколо. Питаме  го накъде да поемем, за да стигнем до Кю гардън- ботаническата градина. Упътва ни набързо и ние тръгваме. След 1 минута ни настигна, за да уточни дали не става въпрос за станцията на метрото със същото име и дали правилно ни е разбрал. Успокоен се затичва по своя път, явно бърза за работа. Възможно ли е това да се случи у нас!? Как ми се иска! Ето така всеки възпитава.

В училищата има строго установени правила, които не подлежат на обсъждане. Като униформите и присъствието. Меко казано не се толерира детето да отсъства дори и по болест. Разрешение за семейна почивка се издава от специална комисия, обикновено еднократно до 3 дни за целия период на обучение. Никой дори не си мисли да слее 2 дни преди ваканцията с 3 дни след нея, за да остане повече време семейството на ски, например.
 Според българските критерии във Великобритания често на училище ходят болни деца. Хрема, кашлица и температура не са достатъчно уважителни причини за отсъствия. Настинката не е болест. По тази тема също имам известни резерви, но е факт, че в България се злоупотребява с извинителните бележки, дори и от родителите. Проучване показва недвусмислено, че редовните посещения и добрата успеваемост са в правопропорционална връзка.
Градината на Уестминстърското абатство- в сърцето на Лондон сякаш времето е спряло
Познато момиче от Холандия ходи всеки ден на училище с колело на 14 км от дома си. Родителите споделят притеснени, че цели два пъти през учебната година се е наложило да я закарат с кола, защото времето наистина било много лошо. Дали не прекаляваме с грижите си. И кои са важните неща! В България  всички си  водят и взимат децата  от училище през една пресечка поне до 4-ти клас, устата е привързана с шал и при положителни температури, родителите не изгарят от желание да съдействат, на учителите не им се занимава с допълнителни организации, заради и без това натоварения им график... И всички са изнервени.
Преди години бях шокирана от факта, че в Холандия децата си „лягат” масово в 19 ч. Може и да не заспиват веднага, но са по стаите си, готови за сън. Родителите отстояват правото си на лично време и дават глътка въздух на детето, спокойствие, пълноценна почивка, тихо занимание. Без глупави телевизионни програми, увещания и сълзи. Звучи толкова просто и естествено. Но моето дете се прибира в 19, 30 ч. от училище !?! От тук нататък цялата кула се срива.

Ето такива препрадки ми хрумват, докато децата пътуват около мен в лондонското метро. Дават им възможност да си хапнат, защото имат доста време до станцията си. Всяко вади кутията си с каквото са му приготвили от къщи- сладки, сандвичи, плодове, ядки. От 4годишни са на училище на този хранителен режим. Ето, че и ние имаме предимство- истинска жива чиста храна, що годе добро столово хранене. Защо да не искаме да стане по- добре, да не изискваме повече, да участваме по- активно. Заради нашите деца и не само. Заради нас самите.

Като се разхождам из лондонските парковете, виждам, че борбата е за всяко дърво. Всичко е направено с план и мисъл за години напред. Така и с децата ни- всяко едно е мисия, но трябва визия за години напред.




към началото